С ориентир 1769 година, годината на първото „опустошение“ на Мосхополи, влашините започват своята най-сигурна „диаспора“ от Юг на Север. Големи или по-малки групи напускат метрополийската си среда в гръбнака на Пиндос, към хоризонта на Балканите и още по-далеч. Заливат македонските земи, създавайки нови селища в планините и колонии в развиващите се държави. Достигат до склоновете на Родопите, Западните Балкани и до държавите на България. Установяват се в градовете на Косово и Сърбия. Преминават Дунава и Савата и укрепват гръцко-православните колонии на територията на Хабсбургите и Парадунавските княжества. Изложението и запечатването на плътната влашка диаспора доказват, че самата Гърция е несъмнената „Метрополия на Влашките“.

Изследването идва да опровергае много митове. Доказва, че в по-ново време влашите не са били периферна група от традиционни планински номадски скотовъди. Въпреки че връзката им с животновъдството има корени в Средновековието, номадските влашки скотовъди представляват само част от тяхната мозайка. От началото на 17-ти век и докато влашките популации започват постепенно да стават по-осезаеми на балканската сцена, те се представят както като традиционни планински номадски скотовъди и следователно като умели войни (арматолии и крадци), така и като граждани търговци (търговци занаятчии, професионалисти и посредници) и следователно като носители на икономическа и духовна дейност. Чрез тези страници става ясно, че последното историческо минало на влашите е най-важното и най-определящото за тяхната идентичност.