„Модернизмът на художника до голяма степен произтича от факта, че той възприема италианската художествена теория и използва рецептите на венецианските ателиета. Всичко, което е наблюдавано в неговото произведение от положителна или отрицателна гледна точка през четири века – отсъствието на симетрия, изкривяването на пропорциите, нарушаването на иконографската традиция, отказът от пространството, работата с цветни петна върху платното – произлиза от италианските преживявания и „ученичеството“ му там.

Когато се намирал в Италия през 1560-те и 1570-те години, Ренесансът вече бил далечна мечта. Няма причина да се възхищаваме на художник, който идва от различна културна традиция, особено що се отнася до възприемането на „образа“, за факта, че той е отхвърлил ренесансовите постулати за живописта по толкова радикален начин. Както и да е, други са били преди него.

Що се отнася до отказа от Ренесанса, достатъчно е да помислим какво реализират художниците като Понгормо, Росо или Бекафуми в Тоскана, които умират, когато Ел Греко все още не е напуснал тийнейджърските години. Но все пак човек може да признае последователността и силата, с която той продължава и разширява в Испания това, което е научил във Венеция и Рим, в резултат на което създава произведения от ненадмината смелост.

Изолиран в Толедо, художникът, повече инстинктивно, отколкото по програмен и систематичен начин, прави експерименти, невъзможни за обществото, в което живее. Творческата роля на неговата изолация не трябва да бъде подценявана. Тя бе от много страни мотив, стабилният пружинен механизъм на неговото действие.

Ядро на неговия модернизъм, както от социална, така и от естетическа гледна точка, може да се счита претенцията (не с думи и понятия на хартия, а с живописния акт) на правото, което има художникът / продуцентът като творец, да „играе“ по свое усмотрение със съставните елементи на изображението.”