Когато Пинелопи Делта е писала "Приказка без име", може да е смятала, че пише книга за деца. Със сигурност, книгата й се чете и обича от гръцките деца повече от всяка друга. Но ето, че "Приказката" й я четем и големите, и продължава да има същото очарование. Поезията, сатиричността, грубата - но никога депресивна - визионерска перспектива, всичко това в един свят на приказка, който обаче има отражение в истината, придава на "Приказката" красота и жизненост, които никога няма да спрат да ни трогват.
Проблемът с наследствеността, който поставя, по свой начин, разрушението, и чрез една криза възраждането с участието на всички, е рециклиращото движение, което напредва живота и историята. И тъй като Делта е чувствала дълбочина на гръчността си, "Приказката" й е химн за Гърция.
Никакви от персонажите в "Приказката" не са само добри или само лоши. Затова и на много места, развитието на мита върви към доброто благодарение на недостатъците на хората, а не благодарение на предимствата. Тези елементи използвах, с разбирателството, което изисква театралността на един текст за сцената.
Искрено благодаря на госпожиците Мела и Маврогордата, дъщери на П. Делта, които ми дадоха разрешение да адаптирам "Приказката" и одобриха театралната й форма.
