…Неподготвен, да – не мога˙ липсва ми онази необходима връзка с пейзажа, с часа, с нещата и събитията˙ – не страхливост, – неподготвен пред прага на действието, напълно чужд пред съдбата, която другите ми отредиха.

Как става така, че другите постепенно определят съдбата ни, налагат ни я и ние го приемаме? Как с няколко нишки от някои наши моменти ни тъкат цялото ни време, грубо и тъмно, разпънато като покривало от главата до петите ни, покривайки цялото ни лице и ръцете, където оставиха непознат нож – напълно непознат – и осветява с твърдия си блясък един пейзаж, който не е наш, – това го знам: не е наш.

И как става така, че наша съдба го приема, оттегля се и гледа като чужда нас самите и чуждата ни съдба, немигаща, строга, отказала се, безучастна, дори без изражение на великодушие или стоицизъм, без поне да изчезва, без да умира, да бъдем дори жертва на чужда съдба, но само на една – не разкъсани и разделени.

Ето я, която остава там, като сънена˘ – едното й око затворено, а другото широко отворено, позволявайки ни да я видим как ни наблюдава и разпознава вечния ни колебливост, без одобрение или неодобрение.

Букурещ, Атина, Самос, Микени, юни 1962 – юли 1966

Откъс от поемата „Орест“, Кедрос, 1981