Диалог между Сократ и Федър, обект на който е същността на любовта, риторичното изкуство като способно да отговори на научни претенции и безсмъртието на душата. Митът за произхода на писмеността.

Платон е роден през 427 г. пр.н.е., наследник на видна атинска фамилия. Той получава отлично образование и се запознава с гръцките философски течения. Но това, което определящо формира неговата етическа и духовна същност, е Сократ, с живота, философията и смъртта си. Великият философ е причина, поради която младият Платон се насочва към философията, а сократовата концепция става основа за създаването на по-късната платоническа теория на Идеите.

Платон дълбоко интерпретира Сократ като човек и учител и отразява личността му в много от своите произведения. Той пътува до Египет, Кирена и Велика Гърция, където се опитва, без успех, да приложи политическите си принципи в организацията на гръцките градове в Сицилия.

През 387 г. пр.н.е. в Атина основава Академията, известен център на философията и музи, която се запазва почти десет века, до времето на Юстиниан. Платон се посвещава на преподаването и писането до смъртта си (348 г. пр.н.е.). Всички негови произведения, които са запазени, са класифицирани от Тразил в девет тетралогии.

Почти всички те принадлежат към жанра на диалога, с който Платон се утвърдил, освен като върховен философ, истински поет. Неговото учение произтича от догмите на гръцката мисъл, орфизма, питагорейската и йонийската философия и, разбира се, от сократовия речеви поток и в крайна сметка се оформя като лична творба на Платон в колосална философска система.

Неговата философия - етика, онтология, политика - е основата на световния идеализъм и може би е повлияла повече от всяка друга на мисленето на всички времена. [Откъс от текст за представяне на издател или издание]