Само един гений като Оскар Уайлд би могъл да напише тези „парадокси“ и да формулира тези чудесни и извън всяка конвенция размишления. И само той, като истински почитател на гръцката култура, хранен с извори на древногръцките класици, би могъл като съвременен александрийски поет да прибягва - винаги - до лековете на изкуството, които знаят как да лекуват раните, след като „изкуството никога не ни наранява“.

Заклет антиконформист, той не може да се примири с грозотата на живота, със зловещата реалност, в която живеем, затова и стои безмилостно критичен към доминиращата конвенционалност, хипокритичния пуританизъм. Искри от този гениалност съдържа и този том. С удивителна лекота Уайлд преминава през световете на Платон, софистите, Шекспир или Бодлер, за да стигне до същественото заключение, че в изкуството няма универсална истина.

Този блестящ ирландски дух искаше да заглуши британският викториански филистър, и той успя да го унищожи. Победата му обаче беше временна. Защото както отбелязва един друг важен, наш съвременник, Наполеон Лапатиотис: „Днес черните облаци се разпръснаха, ужасната човешка глупост, която за миг почти триумфира, около този случай, е завинаги победена и физиономията на Уайлд, като слънце, скрито сред облаците, отново осветява небето с неговия златен и постоянен блясък, и името му ще бъде завинаги свързано с всяко значение на красиво и високо“.

[Изменение от текста на задната корица на изданието]