„Мнозина не повярваха, че тези писма са написани от малки деца... Може би, защото не си представяха, че децата имат толкова хумор..., толкова дух... Не си представяха, че децата могат да познават целта толкова добре и да бъдат толкова целеустремени... Може би, защото забравиха онова: 'От малкия и лудия научаваш истината'.

Кой очакваше от едно хлапе тази философска задама: 'Скъпи Боже. Ако живеем след смъртта си, защо трябва да умираме?'. Или тази молба за справедливост: 'Скъпи Боже. По-добри ли са момчетата от момичетата? Знам, че си момче, но опитай се да бъдеш справедлив'.

Духът на детето живее и действа в един свят, забравен от възрастните: в света на физическата истина. Конвенцията и адаптацията, които изисква светът на възрастните, се постигат с малка цена: да се откажеш от истината и честността на детския си живот. Да убиеш детето, което имаш в себе си.

„Писмата на децата“, с целия си невероятен хумор и блясък, са и едно откровение: ...загубихме рая на детството! Може би това беше Едем, от който се самоизгналистваме?“. [Извадка от текста на задната корица на изданието]