Посетих Миконос за първи път през лятото на 1955 година. Тогава беше невъзможно да си представя какво ще се случи през следващите шестдесет години на този магичен и тих остров с единственото дванадесетместно автобусче и множеството магарета.

В деня на пристигането ми островът посрещаше около петнадесет посетители. Напротив, в типичен летен ден през 2018 година, той посреща между 120,000 и 140,000 посетители.

Миконос беше като независимо островно княжество, с уникалната си култура, собствени танци, песни, поезия, кухня, тъкани, архитектура и дори свой език. Всичко това се е развивало и оформяло внимателно през хиляди години, сред войни, окупации, засушавания и други катастрофи.

Никой не бива да подценява колко изолирани бяха островите на Егейско море по времето на платноходството и колко уникални и различни бяха културите, които се развиха на тях. Не е преувеличение да се твърди, че животът на Миконос се е променил повече през последните шейсет години, отколкото през последните 3,000 години.

Островът имаше ограничени селскостопански възможности, малко вода, добра риболовна дейност и много малко други природни ресурси. В известен смисъл, той представляваше недокоснат пример за изключително организирана, самодостатъчна егейска култура. Живееше в баланс с наличните си земни, водни и морски ресурси, допълвайки доходите си с износ и търговия на каики, както и с парични трансфери от мифоняни моряци и имигранти.

Колко щастлив бях, че се запознах с острова по онова време, когато той беше на прага на бъдещата си драматична промяна.