Тела познаваше всяко едно нещо в кутията за бижута на майка си наизуст: внимателно сгъната кадифена панделка със златисти краища, яркочервени обеци, една потъмняла сребърна бутилка, за която майка ѝ твърдеше, че съдържа сълзи на ангели, медальон от слонова кост, който не се отваряше, черна гривна, която приличаше повече на принадлежност на вещица, отколкото на елегантната китка на майка ѝ. Единственият предмет, който Тела никога не докосваше, беше тъмносивата торбичка, която миришеше на мухлясали листа и гробище. Държи таласъмите далеч, беше ѝ казала веднъж майка ѝ шеговито. Държеше далеч и самата Тела. Но днес грозната малка торбичка трепереше, привличайки Тела към себе си. В един момент изглеждаше като купчина плесен и миришеше на разложение. След секунда на нейно място имаше блестящо тесте карти, вързано с фина сатенена панделка. После, за миг, отново стана грозната торбичка, преди пак да се превърне в тесте карти. Изоставяйки играта си, Тела бързо грабна копринената панделка и вдигна тестето от кутията. То веднага спря да се преобразява.