Настоящото изследване има за предмет самостоятелното явяване на страните в съдебните съвети, доказателствена институция, която винаги е била изключително недооценена. В нуждата от теоретичен подход към институцията на самостоятелното явяване на страните в съдебните съвети, както и от интерпретативно разглеждане на многобройните практически проблеми, които възникнаха на практическо ниво, това произведение цели да отговори на тези предизвикателства чрез детайлна регистрация на историческата траектория на съответните разпоредби.

В продължение на цяла осемдесет годишна период (1920-2010), ясната законодателна установеност на институцията, от време на време с потенциален (1920-1950) и понякога с задължителен (1951-2010) характер, изобщо не е попречила на съдебната практика да се отнася към него с характерна антипатия, изобретявайки различни оправдания за избягването на неговото прилагане. Но и съдебният законодател, през последните две години, с две последователни законодателства (Н 3904/2010 и Н 4055/2012), вместо да се опита да подчертае важността на институцията в рамките на многобройната междинна процедура с крайна цел 'реално' ускоряване на делото и облекчаване на съдебното производство, по-скоро усложни нещата, установявайки първоначално задължително явяване на адвокатите на страните в съвета и накрая свивайки в непозволени граници съответното право.

От друга страна, останаха непокътнати няколко специални процесуални разпоредби (или в НПК, или в специални закони), в които се предвижда правото на самостоятелно явяване на страните в съдебния съвет с цел да упражнят устно правото си на изслушване. Ако към всичко това се прибави и постоянно развиващата се съдебна практика на ЕСПЧ, което неведнъж е осъдило до момента страната ни за нарушение на принципа на равенство на оръжията при (не)изслушването на обвиняемия от съвета, който решава по въпроси, свързани с неговото временно задържане, става ясно, че институцията на самостоятелното явяване на страните в съдебния съвет представлява повишен теоретичен и практичен интерес.

По-конкретно, произведението е разделено на следните пет глави: Законодателно развитие на институцията в българското наказателно процесуално право, Догматична основа на институцията на самостоятелното явяване на страните в съдебния съвет, Законодателно предвидени случаи на самостоятелно явяване на страните в съдебния съвет, Условия на самостоятелното явяване на страните в съдебния съвет и Процес на явяване на страните пред съдебния съвет.