Настоящото изследване разглежда ролята на Османската армия от създаването на Османската империя до началото на 20-ти век. Войната традиция на турските племена беше най-голямото наследство, което те пренесоха от степите на Монголия, от районите, обградени от планинската верига Тиен, и езерото Арал, премествайки се групово на запад.

Подчинявайки перси, араби и византийци, те се развиха в могъща империя. Османската армия беше гръбнакът на Османската държава, а самата държава беше най-важният фактор за социалното, икономическото и политическото развитие.

Османците, благодарение на военното си превъзходство, произлизащо от военната им доблест, силата на оръжията си и способността си за открити битки, управляваха източна Европа, западна Азия и голяма част от Магреба, притежавайки под своя власт страни с много различни културни и религиозни традиции.

Също така се разглежда постепенната еволюция на въоръжението и следваните военни тактики на Османците, от началото на създаването на Османското емиратство, от времето когато Осман Хан, синът на Ердугул, започна постепенно да обединява турските бейлици на Мала Азия, които неговите наследници преобразуваха в огромна империя.

Така за около шест века те определяха развитието на целия традиционен геополитически пространство на източния басейн на Средиземно море, както и на голяма част от югоизточна Европа, до окончателното разпадане на империята през 1922 г.

Книгата Османската армия идва да запълни важна празнота в гръцката литература относно еволюцията на турската държавна същност. Изследването на структурата и организацията на военната част на Османската империя подчертава постоянни елементи, които са основите и традицията на турския институционален установен ред.

Изследователят систематично и задълбочено представя постепенната еволюция на Османската армия от пазител и въплъщение на цялата национална идеология, която подкрепяше Османската империя, до силен институционален елемент на националната идентичност.

[Извлечение от текста на задната корица на изданието]