В литературен и революционен стил, Адам Филипс разглежда някои на пръв поглед обикновени въпроси, които психоанализата не е разглеждала достатъчно: щипането, целуването, тревогата, скуката, опасността, самотата, умиротворението, дори и акта на дефекация.

Ослепявайки тези иначе обикновени аспекти на всекидневния живот, той поддържа, че психоанализата е започнала като майсторски импровизации в рамките на медицинската наука, но е отстъпила пред мечтата за наука, която твърди, че само "изследваният живот" заслужава да бъде живян.

Филипс показва как стремежът към всемогъщество се е оказал зловещ както за психоанализата, така и за живота, и разкрива, че голяма част от психичното здраве зависи от установяването на живот, който успешно оказва съпротива на изследването.

Както казва той, психоанализата - като форма на разговор - заслужава да я имаме само ако прави живота ни по-интересен или по-смешен или по-тъжен или по-мъчен или каквото и да смятаме за ценно и искаме да насърчаваме; и особено ако ни помага да намерим нови неща за себе си, на които не сме знаели, че можем да придадем стойност.