Византия играе творческа роля в областта на художественото изразяване, особено в живописта, която има приоритет пред монументалната релефна пластика, тъй като последната е била тясно свързана с езическия свят. Византийското изкуство се отличава с оригиналност и може да бъде сравнено с древногръцкото изкуство.

Освен това, въпреки трансцендентния си характер, той продължава човечно-центричната традиция на древногръцкото изкуство, тъй като човешката фигура е центърът на композицията на византийското произведение. В тази книга проследяваме първо развитието на представянето на човешката форма.

Въпреки че се смята, че византийското изкуство остава непроменено през дългия си жизнен път, установяваме, че под влиянието на определени политико-икономически условия, формите се променят. Понякога монументални и спокойни, те придобиват древна красота, тъй като следва една класическа тенденция, която черпи своите образци от елино-римската традиция, произхождайки от така наречените "ренесанси", а друг път са обезличени и експресионистични, съгласно друга, доминираща тенденция във византийското изкуство, която съзнателно се отклонява от класическата традиция.

Изследването обхваща и темата за представянето на пространството, което се оформя по такъв начин, че да се подчертае двуизмерният и свръхестественият характер на византийското изкуство. И обработката на светлината и цвета, които се възхваляват във Византия, също допринасят за изразяването на една духовна и трансцендентна "реалност".

Крайната цел на анализа на тези елементи е да се открие чрез изображенията византийското общество, тяхната идеология и по-общо светогледа им, който е изцяло теоцентричен, но също така интегрира и хуманистични характеристики, които обаче остават повърхностни и затова не влияят съществени на консервативните византийски структури.