„Никой не знае какво ще го посрещне… вчера“. Първите следи от тази руска поговорка се откриват в сърцето на сталинисткия период, по време на Годините на Големия терор. Джордж Оруел я формулира по различен, но не по-малко уместен начин: „Който управлява миналото, управлява бъдещето“. Наблюдението на миналото не е единствено най-амбициозната цел на всяко диктаторско/авторитарно управление, но търпи трансформации и в нашите демократични дни.

Всяко поколение историци чувства задължението да пренапише миналото, обогатявайки новата конструкция с елементи, които в междувременно историческото изследване е открило, но също така и обслужвайки текущите политически интереси. В същото време, всеки народ неумолимо се захваща за тези разкази, които го ласкаят най-много и най-ефективно го освобождават от националните му несигурности. Ако този разказ не съответства на истината, толкова по-лошо за истината.

Петрос Тачопулос се опитва да разбърка картите, без да се съобразява с цената или неудобството. С текстове от периода 2017-2019, в които се комбинират фрагменти от личните му спомени, не лишени от самоирония, с впечатления от четива, слухове и зрелища, той реконструира колективния портрет на едно общество с патологии, много по-дълбоки от актуалните или повърхностно партийни, и изважда на показ скелети от съблекалнята.

Със своя проницателен поглед и неочаквани асоциации, той се опитва да преосмисли позицията на Гърция в съвременния свят, страна, която колкото и да се преструва на нещо различно или колкото и да се опитва да се скрие, в крайна сметка не успява нищо друго освен да покаже каква е. Да бъде и да изглежда.