В Доня Розита, стара мома, оргазъмът на цветята достига до яростна вихрушка, до безумен танц от венчелистчета, който удавя всички останали езикови символи. Всички лица говорят на езика на цветята. Всички неща се изразяват с разцъфнали думи.

Времето, което минава, е лайка от планината. Очите на любимия са здрач с макове. Клюките са коприва. Безплодната вечерна разходка на девойките е болен жасмин. Раната на любовта е суров карамфил. Пяната на морето е пълна с нард.

И, когато слънцето залязва, денят припада в лилавите води. И разбира се, в центъра стои тъжната балада на розата, която сутрин е пламтяща и червена, която следобед става бяла като солта на морския бряг, и която, когато настъпи нощта, тихо увяхва.

(Откъс от изданието, от книгата на Алексис Соломос "Театрална тетрадка")