Трябва да се очисти тъменето и да се открие пустотата. И пътят към това. Да има усещането за празнота в цялото произведение. И накрая това да става ясно: че става дума за бездънно потапяне в празнотата, а не в тъменето.

Един мъж и една жена се срещат, без да се виждат никога, в двуместната капсула на известната въртележка, Zyklon. В рамките на планираното от играта затворничество и с възможността да кажат всичко, тъй като никога няма да се срещнат, те изграждат идентичности, измислят "азове", спомнят си истории - и, на около фатален начин, се връщат към миналата (?) жестокост на Холокоста, на лагери за унищожение и газа Zyklon B.

С легкостта на разстоянието от толкова години те създават сценарии и изграждат хипотетични "стари истории на могъща любов". Но някога двамата герои осъзнават, че вече няма връщане от "азовете", които са създали: Историята, която си спомнят, ги овладява, хипотетичната им любов става Судба. И как в крайна сметка газът Zyklon B може да се окаже в вентилацията на театъра.

Романтичен кошмар за могъщата любов, за силата на Судбата, за великото срещане на хората.