Докато в света има действащи актьори, произведенията на Тенеси Уилямс ще продължат да живеят. Авторитарната сила на променливостта на вкуса няма да има място в неговия случай ‧ стилът му, героите му и театралната му личност са уникални и толкова постоянни в театралното виждане на този век, както звездите на небето.

Често забравяме каква революция маркира първият му голям успех за театъра в Ню Йорк. Стъкленият свят веднага изстреля лиризма на най-високото ниво в театралната ни история и направи пробив по друг начин. Новото при Тенеси Уилямс беше неговата рапсодична упоритост, че формата служи на словото, вместо да го надвишава или изкривява.

В този американски театър той може би за първи път намери яркост и широта на чувството. И да насърчи този новооткрит лиричен стих беше вид емоционален героизъм ‧ Тенеси Уилямс желаеше не да одобрява или да осъжда, а да докосне семето на живота и да го почете с красотата на думите.

Темата му е най-разпространената в американската литература, където хората основно губят битката точно в сянката на планината, от върха на която биха могли да имат ясна представа за Бога. Това е романът на загубените, но свещени отклоняващи се, които съществуват, за да ни напомнят за нашите потъпкани инстинкти, за забравената ни нежност, за святостта на човешкия дух.

Публиката му остана огромна, по целия свят. Стотици продукции на неговите произведения се издигат всяка година – но не на Бродвей, където присъствието на Уилямс го беше прославило. Той щеше да завърши, както беше започнал, стоейки отвън и гледайки навътре – както беше поставил веднъж, „драскайки по стъклото“. Но разбира се, освен болката остава работата, работата, за която той живя живота си, подаръкът, който даде на актьорите си, страната си и света.