Тъга покриваше блатото. Въздухът беше тежък от дим и миризма на гниещи треви. Земята беше мокра, кална и залепваше за краката. Влажността и студа пронизваха до костите. Мъжете вървяха бавно, малко обезсърчени. Ниска растителност и тръстики затваряха пътя им.

Вождовете мълчаха и вървяха, стискайки зъби. Така че това беше Лимнито на Янина? Това блато, влажно и тъмно, където те щяха да живеят, също като земноводни, дни, седмици, месеци... може би дори да умрат там вътре?

Изтънял и леко стъпващ, Апостолис се промъкваше между растения и тръстики, стъпвайки където беше една педя сухо, а мъжете го следваха, мълчаливи и набързо. Сенки се появиха пред тях, отличавайки се в зората на вигота. Това бяха партизаните, от гръцките групи, заключени в Лимнито.

Уведомени, те бяха излезли да посрещнат новодошлите и да ги преведат до най-близката стълба на блатото. Щастливи разтегляха и стискаха ръце, обменяха поздрави, предлагаха да разтоварят уморените мъже. Вождовете ги наблюдаваха мълчаливо.

Това ли бяха воините на блатото? Тези слаби, жълтеникави човешки сенки? С тях ли щяха да се борят срещу българите? Дали така щяха да станат и те след малко?

Апостолис вече беше завел разговор с един от мъжете.