Римският император Калигула, заради смъртта на Друцила, попада на границата на лудостта, правейки всичко възможно, за да ускори собственото си убийство. Той не плаче за любовта, а защото нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат – затова плачат мъжете.

Той търси с всички средства изход от основното състояние на абсурда. "Този свят, такъв, какъвто е, не може да се понася. Следователно ми е необходимо луната или щастието или безсмъртието или нещо, което може да бъде лудо, но което да не принадлежи на този свят. Но точно защото е бунтовник, се чувства освободен от абсурда на живота в самия абсурд: «свободата ми няма ограничения» – думи от устата, типично абсурдни.

Той премина като метеор през духовния хоризонт на Европа: веднага щом стана известен, придобивайки внезапно световна слава, с наградата Нобел, изчезна от противоречивия наш свят с един абсурдно смърт. Остави едно примерни произведение, ще пишат речниците, но незавършено.

Но това незавършено се отнася за произведението, което би могъл да даде, ако беше жив, а не за произведението, което е оставил след себе си – защото това произведение, около тринайсет тома, извън бележниците и разнообразните му статии, не е малко по обем и представлява един цял свят, сферичен, заключен от всякъде.

Френската критика, въпреки ентусиазма си, ще го обвинява в липса на романна фантазия, че героите му, било то драматични или романтични, нямат истински живот, те са митове и литературни конструкции; и също така, че мисълта му не е от тези, които изненадват с оригиналността, остротата или широчината си.

Абсурдът ще го преследва и тук, защото как е възможно митничарят да ни облага с данъци за предмети, които нямаме в багажа си, как е възможно да искаме от един писател неща, които не са били в намеренията му?