Работата на Никос Скалакотас не може да бъде напълно и дълбоко разбрана, ако не се вземат предвид музикалните събития от първата половина на 20-ти век, особено движенията на експресионизма и неокласицизма.

Чрез текстовете на настоящата книга се опитва под формата на сгъстен и кратък преглед, първоначално, да се направи историческа и музикологична насоченост на неговото произведение, в контекста на музиката на композиторите от т.нар. Втора школа на Виена. След това се разглеждат експресионистичните и неокласически тенденции чрез сравнение на две конкретни камерни произведения, като например Сонатина за цигулка и пиано № 4 (1935) и Сонатина за violoncello и пиано (1949).

Предприема се опит за проясняване на всички използвани техники за композиране, които характеризират общо неговата работа и чрез които се откроява неговият музикален гений. Случаят на Никос Скалакотас, колкото и да звучи преувеличено, е уникален в музиката на първата половина на 20-ти век, тъй като от една страна той беше единственият композитор, който се изразяваше едновременно и винаги с еднакъв успех тонално, атонично и дванадесеттонално, а от друга страна той беше един от малкото, които се осмелиха да възвърнат класическите музикални форми, използвайки като основен материал атоничността и дванадесеттоналността, но по един жив и съвременен начин, избягвайки академизма и стандартните решения.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]