Мечтата няма възраст. Тя расте в обятията на безкрайността. Намира се в сърцата на хората. Мечтата, като вечен създател на историята, в момента, в който може да умре, в същия момент се ражда. Точно така, както се случва с безкрайността и безкрайното. Тя ще продължава толкова, колкото продължава и животът.

Често я намираш в прегръдка с оптимизма, пътуваща из хаоса, от който произлиза. На една от многото спирки в живота си открих, че мечтата и надеждата са родителите на творението. Там, в Куба и Никарагуа, мечтата и надеждата, плътно прегърнати, пътуваха към собствената си Итака. Там, където всичко миришеше на революция на поробените срещу диктатори и колонизатори.

Там, в Централна Америка, която от години кипи и страда от войни и страсти. В очите на борещите се кубинци и никарагуанци видях образи на Фидел Кастро, Че Гевара, Сантиньо, Даниел Ортега, Хосе Марти.

Какво и да постигна революцията, какво и да се е примирила, какво и да е избягала от целите си. В очите на потисниците видях да се рисува страхът, който предизвиква бунтът на потиснатите. Диктаторите са тези, които треперят дори при мисълта, че утре мечтата и надеждата ще родят нова, нова революция в друга страна, на друга земя, на други места.

Това е пътуването към Итака, което никога няма да свърши, стига хората да живеят. Просто и защото и ти, приятелю читателю, и аз, и всички ние сме едновременно жертви, но и създатели на утрешния ден. Пожелавам, с същия плам, да се срещнем на страниците на спомените, така както са записани в книгата, която държиш, и да пътуваме заедно.

Нашият фар са светлите лозунги, написани на стени, на плакати, в душите ни.