Няколко думи за книгата: Психоаналитичният процес може да бъде описан като последователност от думи, които се пресичат с болката на пациента и които, с необходимото желание, яснота и смелост, могат да доведат до разкриването на истина, която може да промени завинаги живота на индивида, пише Габриел Ролон в предговора на своята книга.

От болката до истината. Един път безспорно сложен, труден, натоварен с болести. Но ако бъде подходящо обработен, той те награждава със задоволството, което носи увереността от знанието, че тази цел си е заслужавала. Затова тревогата, страхът, поставянето под съмнение на сексуалността, семейните връзки, емоционалните съотношения, работата, любовта и нейното отсъствие, зависимостите, времето, което минава, и самотата. Но и извънредност, разцвет, знание, че е възможно да се промени реда на нещата към по-добро.

И тук идва "Лекувайки душата": жизненоважна книга, която започва от психоанализата, за да представи съгласие за доверие между някого, който казва своите неща, и онзи, който го слуша, успокоява и го придружава. Както и в "Истории от канапето", първата книга на Габриел Ролон, става въпрос за "истински истории". Често жестоки, да, но винаги изпълнени с живот. Много живот.

Извадки от книгата:

Шокиращо е да имам пред себе си жена, която е била подлагана на насилие. И не е обичайно някой да идва в началото на първото интервю с толкова голяма тревога и толкова силно желание. Лучиана вярваше, че заслужава да бъде наказана за злото си и искаше да я помогна да спре да бъде това, което е. И този призив идваше от дълбините на душата й.

ОТ ВТОРИЯ СЛУЧАЙ: ЛУЧИАНА

Странно е да имаш пред себе си човек, който е обхванат от тревога и, въпреки че съм преживял този опит толкова много пъти, не се чувствам в състояние да опиша чувствата, които възбужда. Това е неописуемо преживяване, невъзможно за предаване, което запълва кабинета с тежко и заблуждаващо мълчание. Защото, всъщност, това е мълчание, изпълнено с звуци.

ОТ ТРЕТИЯ СЛУЧАЙ: РОДОЛФО

„Роси, искам само да ти задам един въпрос. Девствена ли си?“ Сега да, нещо в гласа й, в изражението й, разкрива, че е разтревожена. Тя взема време преди да отговори. „Не знам“. Отговорът ме изненадва. Очаквах „да“ или „не“, но не и „не знам“. Грешка. Никога не трябва да мислим от името на пациента, нито да приемаме нещо за даденост. Всеки е една прекрасна и неразбираема история.

ОТ ЧЕТВЪРТИЯ СЛУЧАЙ: РОСИ