На петия ден на дъжда започват да намират охлюви дори вътре в къщата. Всички те, като хипнотизирани от монотонното ритмично капене на покрива, ги наблюдават как се катерят с онова характерно плъзгане по стените. Но когато на шестия ден се събуждат почти преди зори от лепкаво докосване по стъпалата си, децата се гледат заговорнически помежду си и безмълвно започват да събират един по един охлювите с прецизността на хирург. Когато в къщата влиза техният голям брат, Тодор, те вече са ги събрали и ги държат в малка торбичка. „Да ви вземе благословията! В кърпата ми, бе, намерихте ли да сложите охлювите?“ Замбия, майка им, въздиша полусънена. Няма сърце да ги кара да се карат повече.

„Е, добре, обещавам ви, че утре ще ядем прясно изпечен хляб. Ще отида в Триполица да донеса брашно“, казва Тодор и братята му започват да скачат и да викат радостно. Тодор се увлича от ентусиазма им и се смее с тях. Майка им го гледа учудено. „Не вали. Днес плющи. Рано или късно времето ще се оправи. До обяд, даже ще ти кажа, ще изгрее слънце. Няма причина да не отида, мамо.“ Той е взел решението си. Цяла предишна нощ почти не е спал. Бил е нащрек с надеждата, че времето най-сетне ще се успокои и ще спре да вали. Наистина, малко преди зори не се е чувало нищо.

„Спря ли дъждът, а, Тодорчо?“ чу Яно да шепне до него. Споделяли са едно и също легло. Те на едната страна, а майка им с Елени и Христо на другата. Яно, макар и най-малкият, искал да спи с Тодор. „Ти не спиш ли?“ „Не мога. Боли ме коремът.“ Тодор знаел защо боли коремът на малкия: от глад. Но му казал: „Спи, за да ти мине.“ Покрил Яно и станал. Мястото му било тясно. Трябвало да направи нещо, за да ядат малко хляб. Какво, че бил само на дванадесет години? Той бил най-големият и майка им нямала друг, който да й помогне.