Преводът е като гълъбът на Кант, който лети в празното. Не съществува общо и неопределено превод, нито има общо валидна преводна форма на текстовете. Преводите варират в зависимост от конкретните цели, а всяка цел на преводача представлява променлива, която приема стойностите, които й дава всеки път този, който я възприема чрез езика.

Във всички "езикови събития" винаги се срещат две ключови, но конфликтни помежду си аспекти: от една страна, съдържанието, а именно информацията, която трябва да бъде изразена и която преминава от изпращача към получателя, тоест смисълът, а от друга страна, акустичните и/или визуалните феномени, които пренася споменатата информация, тоест текстовете.

Тъй като езикознанието стандартизира всички преводи чрез набор от подходящи правила, тук използването на езика означава превод на смисъла в текстовете и текстовете в смислите. Цялостността на съществото на текстовете се запазва в превода, само ако преводът има последователност и кохерентност.

А преводът има от гледна точка на целта последователност и кохерентност, само ако представлява една "език", а именно език, който е идеална комбинация от изходния език и входящия език. Съществуването на трети език - т.е. този, който се нарича "общ превод" или "translatorese" - разрушава превода, защото не става въпрос за език, а за езикова форма.

Науката за превода не изследва основно "езика като инструмент", а "езика като слово". Затова всички научни теории относно превода са подходящи, стига да се основават на творческата страна на езика, на езика като слово, който е закрепен в цялостната асимилация на свързаните с целите на преводача субективни и исторически елементи.