Имало едно време една нещастна принцеса, която се казвала Мапа. Тя облякла новите дрехи, които ѝ бил направил един хитър шивач, неправилно сложила червения си боне и потеглила за голямата гора. В мига, в който счупила стъклената си обувка и за да възстанови реда, тя била принудена да целуне жабата, но вместо принц, се оказало, че той е главен редактор.

Какво да прави, тя се качила на бобовото стъбло, използвайки дългата си коса за стълба и погледнала облачната Атина. Всъщност, искала да остане завинаги там горе, но толкова я развълнувала рапът, който се чувал от магическия касетофон, че кацнала на Ипократус, само за да избегне историческия център.

Там, разбира се, почти я изяли вълците-водачи, но за щастие я предупредили навреме тримата маргинализирани козел-организатори на движението и тримата също толкова маргинализирани прасета-пешеходци. В същия момент се чуло викове: "Небето пада върху главите ни!" и атинският смог сериозно засякъл Котулата, която водела жълтата си гъска без каска.

Мапа, от чисто етично журналистическа гледна точка, решила да не обърне внимание. Тя магически преминала през трафика и се озовала на улица Валетсиев, дори на номер 10. За момент ѝ се сторило, че бетонната къща е мъжка колония, но точно когато решила да се отдалечи, на прага излязла мама-мечка и ѝ предложила каша под формата на американска сатира за политическата коректност.

В резултат на предишния си дългогодишен стаж в патриархалното общество, тя поемала дълбоко въздух, но къщата не падала. Така, след като се уверила, влязла в бетонната къща с многото ниски тавани, надявайки се да дойде някой лош вълк, който да я представи в тъмен вид.

Знакомството ѝ с Куцо-калигера й подсигурило такова силно шок, че днес чувства нужда да напише произведение за "Кръга на Проклетите Издатели".