"Възхвала на сенките" е много красноречиво есе за възприятието на Танизаки (1886-1965) - един от най-великите японски писатели - за красотата, тази на японската и по разширение източната естетика в изкуствата и предимно в ежедневието. Той заявява от самото начало, че природата на тази красота е тази на сенките и мъгливостта, че нейното условие за раждане и съществуване е тъмнината и неяснотата, красота, която е такава, защото е скрита, слаба, полувидима като в сън, противоположно на обекта на западната красота, която трябва да бъде полирана и напълно осветена, преди да бъде представена на погледа, защото само тогава ще бъде разкрита в цялата си слава.

Естетическото възприятие на красотата в японските изкуства и ежедневни практики е възхвалявано и обобщено в ценностни думи като саби, което означава спокойствие, умереност, естетическо стареене, патината на времето, красотата на ръждата. Както и ваби, което е спокойно изящество, сдържан вкус, елегантна самота и тъга. Ценности, които вървят ръка за ръка със сянката и са враждебни към всичко, което блести и е показно. Красотата е студена, тъмна и дискретна.

Възхвала и възхищение от здрача, опушената и мъглива патина, която предметите придобиват с времето.

Есе в японския смисъл на термина зуйхицу, което означава смесени писания, хетерогенна писалка без предварителни ограничения на жанра, но която представлява отделен литературен жанр, друг смесен жанр на проза, който японските писатели обичат от много по-ранни времена, есе без теоретичната строгост, която терминът предполага на Запад. Свободни и хетерогенни идеи и сравнения, поезия и ежедневие, парадокси заедно с най-големите рационализации на естетическия феномен.

"Възхвала на сенките" е написано през 1933 г., по това време Танизаки вече е завършил своя завой към естетиката и традиционните ценности на японската култура, и именно това есе е за тази естетика и пропастта, която я разделя от тази на Запада.

Изданието е също придружено от 12 цветни и черно-бели фотографии.