От Платон до Маркс, политическата мисъл се появява като приложение на теория за същността на обществото и историята. С основание в идентификационна онтология, за която "битието" винаги е имало значението на "определено битие", тя затъмнява специфичното битие на социално-историческото като радикално въображаемо.

Първата част на тази книга ("Марксизмът и революционната теория", публикувана в списание Socialisme ou Barbarie през 1964-1965 г.), показва как Маркс, пленник на тази онтология, сам е бил принуден да задуши новите семена, които съдържаше мисълта му. Революционният проект надхвърля всяка "рационална основа": новата институционализация на обществото предполага преодоляване на институционализирания "език".

Трябва да видим историята като сътворение, институционализиращото общество или социалното въображаемо в действие вътре в институционализираното общество, и социално-историческото като начин на битието, непознат за наследената мисъл. Втората част ("Социалното въображаемо и институционализацията") показва социално-историческото като онтологична генезис, продължаващо сътворение, самоалтериране, което се ражда като институционализация.

Тази институционализация - на света, на индивидите, на нещата - опират на природата, винаги включва идентификационен компонент, но същността ѝ е сътворение на магма от социални въображаеми значения. Обществото обикновено не познава себе си като самоинституция, и това представлява отчуждението, чийто проявления са вярата в ексо-социален произход на институционализацията и нейното рационализиране от наследената мисъл.

Революционният проект, проект на изрична самоинституция на обществото, зависи единствено от социалното сътворяване-действие на хората, чиято политическа мislия -да мислим обществото като нещо, което създава само себе си- е съществена компонента.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]