В настоящата или в която и да е друга реч, метафората е тривиална форма. В най-често срещаната комуникация, без дори да обръщаме особено внимание, чуваме да наричат един човек «змия», «лисица» или «дебелак», да се страхуват, че небето започва да хвърля «столове» или че ще се случи някакво «задръстване» по улиците, да говорят за някоя жена, която е сложила двата крака на мъжа си «в едно обувка», да заплашват, че ще «спрат кашлицата» или че ще «ударят» някой «бич» в лицето на един досадник.
Какво е странно? Слушател или говорител, всеки от нас се наслаждава да казва или да слуша познатите значения. Докато носът става неочаквано «прободен», жената «фрегата», детето «семенце», огромната ръка «весло», недостойният «магаре» и хитрецът «алчник», опитните в ежедневната приказка се чувстват буквално като у дома си, без да се учудват от факта, че, обменяйки значения на крак, преминават пред тях - и през устата им - цяла армия от странни неща: змии, лисици, слонове, весла, обувки, гардероби, магарета.
[Извадка от текста на задната корица на изданието]
