Това не е роман. Нито разказ. Това е история. Започва с един мъж, който прекосява света, и завършва с едно езеро, което се намира там, един ден с вятър. Мъжът се казва Ерве Жонкур. Не е известно как се казва езерото. Може да се каже, че е любовна история. Но ако беше само това, нямаше да си струва да я разказваш.

Посредата има желания и болка, които знаеш много добре какви са, но нямаш дума, за да ги опишеш. (Това е стара привичка. Когато нямаш дума, за да определиш нещата, тогава използваш истории. Успява. Вече с векове.)

Всички истории имат своя музика. Тази има музика бяла. Важно е да го кажем, защото бялата музика е странна музика, понякога те разтърсва... Сякаш слушаш как свирят тишината, а тези, които я танцуват добре, изглеждат неподвижни. Бялата музика е изключително трудна.

Нямаме много какво да добавим. Може би е добре да уточним, че става въпрос за история от 19-ти век, за да не очаква никой самолети, перални и психоаналитици. Няма ги. В друг случай може би...