Краят на Първата световна война изглежда запечатва съдбата на Европа, разпадайки деспотичните империи. В действителност войната въвежда семената на дестабилизацията. Комунизмът и фашизмът се развиват благодарение на икономическите и политическите кризи, които разтърсват Европа до основи, като и двете претендират за наследство над разпадналите се либерални демокрации. До края на 30-те години на XX век нищо освен Втората световна война не изглежда способно да спре обединението на континента под „новия ред“ на нацизма, където съвременната технология се съчетава с връщане към варварството. След 1945 г. конфликтът между капитализма и социализма на свой ред разделя Европа на два блока, доминирани от могъщите победители във войната, САЩ и СССР. Студената война, с всичките си колебания, включва непрекъсната конфронтация на икономически системи, социални програми, светогледи и култури. Западна Европа преминава от „златните тридесет години“ на реконструкция, развитие и просперитет — прекъсвани, обаче, от радикалното поставяне под въпрос през '68 г. — към рецесията на 70-те години, като същевременно прави първите стъпки към обединение с учредяването и постепенното разширяване на ЕИО. Източна Европа, която след десталинизацията се колебае между „национални пътища към социализма“ и доктрината за „ограничен суверенитет“, в крайна сметка ще загуби икономическата война с либерализма и след '89 г. ще доведе до колапса на своите режими. Последващото възраждане на национализма, от една страна, и сближаването, което се е случило в начина на живот и ценностите, от друга, връщат на преден план въпроса за съдбата на континент, който отново може да контролира бъдещето си. [Откъс от текста на задната корица на изданието]