„За твое добро!“ Кое дете не го е чувало, кои родители не са го казвали. Колко невинна обаче е тази фраза? Защо е логично да очакваме от дете да приема безпрекословно и дори да разглежда като благодеяние физическото или психическото насилие, което родителите му упражняват, в момент, в който от възрастен никога не бихме изисквали нещо толкова нелогично?

А какво става по-късно, когато онова „добро дете“, което години наред е потискало забранените си чувства (гняв, омраза, ярост), стане възрастен? В тази книга Алис Милар излага педагогическите методи на последните столетия и след това се заема с детството на наркоманката Кристиане Ф., диктатора Адолф Хитлер, убиеца на деца Юрген Бартс, както и на някои артисти (Силвия Плат, Паул Клее, Петер Хандке, Фридрих Дюрренмат и др.), разкривайки ни какво точно се крие под благия плащ на термина „педагогика“.

Същевременно показва, че всичко, което се внушава на детето през първите години от живота му, оказва влияние на цялото общество. Насочвайки се не само към родителите, но, най-вече, към детето, което всеки възрастен крие в себе си, ни показва, че ключът за изход от порочния кръг на „педагогиката“ е пред очите ни. Единственото, което е необходимо, е волята да го вземем в ръцете си.