Кориоланус хвърли шепата зеле във врящата вода в тенджерата и се закле, че някой ден никога повече няма да го сложи в устата си. Но днес не беше този ден. Трябваше да изяде една голяма купа от това безвкусно нещо и да изпие всяка капка от бульона, за да не къркори стомахът му по време на церемонията по жътвата. Това беше една от многото предпазни мерки, които вземаше, за да скрие факта, че семейството му, въпреки че живееше в пентхауса на най-луксозната сграда в Капитолия, беше бедно като отпадъците от районите. Че на осемнадесет години наследникът на някога великата фамилия Сноу не можеше да разчита на нищо друго, за да оцелее, освен на ума си.

Ризата му за жътвата го тревожеше. Имаше едни задоволителни тъмни официални панталони, които бе купил от черния пазар миналата година, но ризата беше това, което всички гледаха. За щастие, Академията осигуряваше униформите, които му трябваха за ежедневието. За днешната церемония обаче студентите бяха инструктирани да се облекат елегантно, но със сериозността, която изискваше поводът. Тайгрис му беше казала да ѝ има доверие, и той ѝ имаше. Умението на братовчедка му с иглата беше единственото нещо, което го бе спасявало досега. Все пак не можеше да очаква чудеса.

Ризата, която бяха изровили от дълбините на гардероба – на баща му, от по-добри времена – беше изцапана и пожълтяла от годините, половината копчета липсваха, а на единия маншет имаше изгаряне от цигара. Прекалено съсипана, за да бъде продадена дори и в най-лошите времена, и това щеше да е ризата, която да облече за жътвата? Тази сутрин беше отишъл в стаята ѝ на разсъмване, за да установи, че и братовчедка му, и ризата му липсват. Не беше добър знак.