Познатото и домашното, познатото, което изяжда тялото и ума ни, което ни отнема въздуха и светлината, което ни потапя и удавя, в текста на Бекет се опитомява. Защото е вярно това, което казваха по-рано, че във всяко голямо произведение циркулира едно звярче - опитомено.

Предметите, хората, градовете, улиците, къщите, планините, морето, равнините, пристанищата, езерата, ливадите, камъните, книгите, спирките, камъчета, дрехите, шапката ми и аз, хартиите, гардеробът, леглото, столовете, велосипедите, масата, животните, нивите, моливите, кучетата, котките, птиците; всички тези думи, на мястото си и всяка поотделно, а често и една върху друга, една в друга, една прилепнала зад друга или пред нея, една между друга, ни се предават нови и чисти.

Сега можем отново да започнем да играем с нещата както тогава, деца, безгрижни и млади. Старците на Бекет, и почти само такива срещаш в редовете му, са цената, която той самият плаща, за да ни държи живи.

[Отрывък от текста на гърба на изданието]