Читайки разказите на ГП, читателят има склонност да приеме, че литературата може да превъзхожда криминологията, социологията и в крайна сметка политиката, свойства на автора.
Може би след много години научно писане литературата ще предложи онази свобода на изразяване, от която се нуждае човек с успешно завършена професионална кариера, за да сподели събраните резултати от мислите и опитите си. Освен това е обичайно явление учените – особено в социалните науки – да се обръщат към литературата, когато смятат, че са приключили научния си принос.
Въпреки това, случаят с ГП е особен. Той избира ноар криминалния разказ, за да изрази многобройните си опити – горчивини (?) от пътя си в науката и обществото. Разказът всъщност е повод за откритие на своеобразен диалог-монолог, в който всеки, който участва, декодира по собствен начин посланията. Това, разбира се, се случва почти винаги с литературните текстове и ГП го знае добре и още по-добре го управлява.
В пълна контраст с класическия криминален роман, авторът не се опитва да привлече вниманието на читателя относно идентичността на убиеца или жертвата, а да опише ситуации с обществени, политически напрежения от миналото или настоящето. Генерално, съществува саркастична нежност както към извършителите, така и към жертвите. В крайна сметка, жертвата, чрез своеобразния стил на ГП, се оказва самият читател, който е емоционално, политически и криминологично ангажиран.
