Лерос често се използва в езика като синоним на психиатрична болница, която функционира от 1958 до днешен ден на острова. Тази "Лерос" съществува в нашата колективна памет повече като идея, като културна фантазия, като митичен пространство на обезплътяване и мизерия, като символ на психиатрично насилие и затворничество, отколкото като институция, като учреждение, като част от организирано и законодателно оформено държавно планиране.

Като работна среда, като структура с действителни субекти, като пространство за развитие на социални и икономически отношения, тази "Лерос" се явява наследство и продължение на конкретни политики, практики и идеологии, и като културен продукт на обществото, което я е родило и отгледало в продължение на много десетилетия.

В голяма степен Лерос съществува в нашата колективна памет като "виновна тайна", както я нарече журналистът на Observer на челната страница на вестника на 10 септември 1989 година. Освен психиатричната болница, тази виновна тайна се отнася до дългогодишна травматична история на затворничество и изключение, която започва с военното присъствие на италианците през междусветовния период.

Тя преминава през основаването на Кралските технически училища, които функционират като място за обучение на млади бунтовници и деца от работническата класа през следгражданската война, но и през използването на същите сгради като места за затвор и изгнание на политически противници по време на хунтата, и стига до създаването на гореща точка за бежанци в двора на психиатрията през 2016 година.

Настоящият том, събирайки изследователи от различни дисциплини, като история, антропология, критическа теория, но и музикология, се опитва да говори "за" и "извън" "виновната тайна", поставяйки Лерос от периферията в центъра на изследването.