В нашето време е от огромно значение да преодолеем ограничената връзка, която имаме с природата, и да се върнем към начина на съжителство, който Христос въвежда с нея, с нейната красота, със смисъла, който тя съдържа. Когато я разглеждаме, не трябва да мислим единствено за ползата, която потенциално можем да извлечем от нейната експлоатация, нито за опасностите, с които тя евентуално може да ни заплашва. Можем да видим, че природата е създадена не само за да разкрива съвършената красота, но и за да може, в бъдещ момент, след като бъде освободена от бремето на греха, наложено ѝ от човека, да стане част от Царството на Бога, когато Той ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:28). Апостол Павел някъде споменава, че „всяко творение с нетърпение очаква откриването на славата на Божиите деца“ (Рим. 8:19). Цялото творение, цялата земя, цялото небе, цялата вселена жадуват за деня, в който човекът ще се върне при Бога и ще има възможността да води цялото сътворено към лоното на Бога. Тогава просветеният човек, тоест създание, в което живее Бог и чиито корени започват от Бога, ще знае как да върне цялото творение към лоното на божествения живот, както пастир води стадото си. И това е нашето призвание.