Янулис върви към входната врата колкото се може по-тихо, за да не го забележи майка му и да го забави. Тя, в стаята с камината, подрежда някои неща в един сандък; сред тях изпъква онази кутия… с неговата съдба. „Виждаш ли тези ръкавици, момче мое? Тези ръкавици са твоята съдба.“ „Какво е… съдба?“ беше попитал той с любопитство – бил още малък – първия път, когато му ги показа. Дори го накара да ги обуе, въпреки че малките му ръчички плуваха в тези кожени ръкавици. А Янулис ги гледаше, усмихнат и объркан: сякаш не са негови ръце, а на някакво страшилище. И всяка година оттогава майка му му повтаряше едно и също…

„Тези ръкавици, момче мое, ти ги подари баща ти в деня, в който се роди. Докосни ги. Виждаш колко са красиви, колко са меки? Такива трябва да бъдат и твоите ръце: чисти и меки. Когато пораснеш, когато ръцете ти пораснат достатъчно и се поберат в тези ръкавици, ще ги обуеш и ще напуснеш селото и острова и ще отидеш отсреща.“ „Защо?“ „Защото в нашето село няма да можеш да намериш съдбата си.“ „Защо не?“ „Защото нашето село няма нищо за теб. Нищо освен пръст и камъни.“ „А там отсреща… какво ще правя?“ „Една красива и чиста работа. Която ще можеш да вършиш с гордост, носейки ръкавиците си на чисти ръце.“ „Каква работа?“

„Всяка друга, освен тази, която върши баща ти, чичо ти, дядовците и повечето в това село.“ „Защо?“ „Защото баща ти не иска да бъдеш каменоделец, а търговец.“ „Не ми харесва.“ „Когато дойде онова време, ще ти хареса. И както и да е… харесва ли ти, не харесва ли ти, това ще стане“ – казваше тя упорито, слагайки край на разговора всеки път. След това поставяше ръкавиците обратно в кутията им, пазейки ги в сандъка; докато дойде онова време, когато Янулис ще се срещне със… съдбата си. Но всеки път той гледаше ръкавиците смутен и объркан. Не беше никак сигурен, че някога ще паснат на неговите ръце.