В третия том вече установихме, че в света на Византия се наблюдават световноисторически промени, които от една страна възстановяват универсалната космополис на законодателната (идентична и т.н.) линия на гръцката космосистема, а от друга страна, се стремят да завършат човекоцентричната основа на обитавания свят в контекста на феодалната метаморфоза на Запада.
В настоящия том се опитваме да изясним същността на Византия като космополитна държава, която преживява фазата на човекоцентричния свят в завършената му форма. Промените, които настъпват в дълбините на единадесетте века от съществуването на гръцката обитаема територия в климата на византийската космополис, разкриват панорама на един свят, който има аналог само в епохата на полисите.
В този контекст връщаме към живота на византийския свят градовете, техните градове-държави, универсализационния принцип на гражданството, общество, освободено от робство/платна работа, икономическа система, изградена на основата на демократичния принцип, метаморфозите в същността на космополиса като особен вид държава, полицейската организация на новата религия като Църква на общността на вярващите, правната култура, понятието за политическата община като универсален принцип, който съставлява градовете на космополиса, на които подлежат принципите на града и метрополиса, на един и царството.
На територията на Византия в крайна сметка ще настъпи динамиката на прехода от малка към голяма космосистемна мащабност, т.е. пътят към следващата фаза на цялостната човекоцентрична космосистема, която обикновено наричаме модерност.
От общото обобщаване на източниците безпрепятствено произтича, че Византия не е нито тъмна, нито теократична, нито авторитарна и нито империя. Доказва се, че неоспоримо съставя държавата на универсалния демократичен завършек, на космополиса.
Възстановяването на византийския космополис на постамента на човекоцентричната завършеност и разглеждането му в светлината на съпоставителната проба с неговата деспотична периферия (западната и славянската) позволяват свалянето на самата модерност от позицията на човекоцентричната авангарда, в която се опитват да я поставят духовните й настойници, разкривайки по този начин биологичната й принадлежност към ранния човекоцентристки период.
Функцията на Запада като ембрионално начало за прехода към голяма мащабност не отменя факта, че модерността се е родила във Византия и че поемането на лидерството на прехода от деспотичната му периферия е имало критични последствия, от които основно е регресията на човекоцентричната култура, от фазата на обитаемия свят към ранното му период, т.е. по една пълна, от гледна точка на еволюционната биология, историческа траектория.
