Има моменти, когато търся тези гъсти пътеки на ума, не толкова за да се върна назад, колкото за да осъзная целия този товар на чувства за един широкообхватен картограф, който ме определя. И в него са всичките неща, които са ме оформили, и всичките неща, които ме тласкат напред.

Най-добрият момент е, когато времето, миналото и бъдещето, се съединяват в един миг, в един неуловим трепет, който знаеш само ти, и това впечатление не се нуждае нито от пространство, нито от светлина. То се ражда от усещането за едно широко и богато озрение, което не си ти, нито по никой начин. Ти просто го носиш, ти си като костенурка, която носи черупката си, ти си малко като пещера, покрита с кожа и коса.

Извадка от книгата Спомени, преживявания, хора, книги, сгради… В този личен разказ Никос Ватопулос разгръща карта чрез потока на асоциативно писане и ни води в една градска патриотика, която е едновременно и изследване на кръговете на времето и силата на паметта. Постепенно съставя алтернативно виждане за Атина на последните десетилетия, с елементи на биография, лична и градска, предавайки ни хибриден хроник.