Хартата на България на Рига със сигурност е най-известната и почти единствената коментирана българска карта на България. Неочакваното появяване на произведението след векове българска картографска тишина, паметните му размери и иконографското му богатство, фактът, че е свързано с патриотичната и революционна дейност на Рига, мъчителната смърт на картографа няколко месеца след завършването на изданието, както и плътните препратки към произведението в контекста на политиките на Голямата идея, всичко това е допринесло Хартата да бъде обгърната с емблематична национална слава, но и с плътна идеологическа мъгла.

Въпреки това до средата на 20-ти век картографското произведение на Рига не е било предмет на системно изучаване, въпреки разнообразните препратки към него от изследователи на живота, делото и дейността на Рига, като Емил Легран, Апостолос Даскалакис, Леандр Браноусис и много други.

Основите на интерпретативния подход към картографското произведение на Рига, документиран в архивно изследване и в по-широкия контекст, картографски и образователен, в който Рига е оперирал и от който е черпел методология, стандарти и източници, бяха поставени едва през 1960 година от Георги Лайос. Последваха и други публикации, най-вече конюнктурни, които се наложиха с празниците на двестагодишнината от смъртта на Рига (1998), с интервенции на много местни, национални и международни конференции, проведени по този повод.

В този юбилеен контекст беше издаден и екземплярът на Хартата на Геннадиевата библиотека от Димитрий Караберопулос, издание, което е придружено от неравномерна историческа документация, но и аналитичен указател на топоними и критично издание на илюстрираните монети, включени в Хартата. Същият изследовател продължи с издаването на картите на Влахия и Молдова с аналитичен указател на топонимите от двете карти.

Тези издания нямат необходимата научна и критична достоверност и поради тази причина не попълват празнотата на критичното издание на Съчиненията на Рига, издадено от Парламента на Гърция, което не включва картите на Рига.

Новото издание позволява да се занимаем с необходимата трезвост с въпроса за източниците и съдържанието на картографското произведение на Рига. Няколко от по-съвременните изследвания относно картографското произведение на Рига настойчиво държат на безплодното и педантично търсене на стандартите му. Търсенето на авторството, казваше отново К. Θ. Димарас, е труден и опасен път.

Тем повече в случая на издаване на карти, което от 16-ти век насам е печеливша и интензивна търговска издателска дейност, предлагаща печатни карти, които се основават на общи картографски стандарти, тези, които всяка епоха счита за най-валидни и точни. Картографските стандарти се обновяват с много по-бавни темпове от тези на издателската продукция, а непрекъснатото, систематично ползване на тях без да се споменава първоначалните им създатели, е разпространена и призната практика в производството на карти.

Следвайки тази установена издателска практика, Рига се обърна към картографските стандарти, които най-добре задоволяваха нуждите му, предлагайки картографско произведение, което в много отношения е оригинално (за стандартите на епохата), тъй като не се задоволява само с проста копия или превод на избраните стандарти, а премина в нова композиция, обработвайки първичния материал, който те му предоставят, както географските елементи, така и топонимичния богатство. Наистина Рига прави важни добавки на географски области, които не са включени в стандартите му, но и в идентификации на древните топоними с техните съвременни съответствия.