Двете най-известни метрични разкази от "златния век" на латинската литература са "Енеида" на Вергилий (70-19 г. пр. Хр.) и "Метаморфози" на Овидий (43 г. пр. Хр. - 17 г. сл. Хр.). Технически и двете принадлежат към жанра "епос", но първото се стреми да издигне паметник на човека, чиято мисия е да създаде условия за бъдещия Рим, докато второто се предлага като вид метрична митологична енциклопедия, където неизбежно изобилстват гръцки имена, фигури и неща. В първото, над всичко се чува маестозото на национален основополагащ мит, докато във второто доминират алегрото и алегретото на десетки митове, които, дори и да имат трагичен знак, стават играчка на нарцистичен и игрив разказвач. Така се случва, че подписалият се е изправен пред преводаческото предизвикателство на "Енеида" след като преди това е служил като преводач за "Метаморфози".
Разликата е значителна и не може да бъде адекватно описана с думите, че единият, гениален поет с реторичен усет, постоянно ви изненадва с високотехнологични словесни фокуси, докато другият, Вергилий от "Енеида", с контемплативен усет, омагьосва думите, и думите, понякога сами по себе си като пътеводители, вибриращи между изявление и конотация, а понякога с техните "дефамилиаризиращи" комбинации и добре изчислени афинитети, ви показват пътеки и пътеки "към дълбочината" - дълбочина на усещания и значения, които изглежда се пренареждат всеки път, когато се върнете към текста. Затова усещането за je ne sais quoi, което винаги остава извън превода, е по-тежко и по-мъчително, когато се занимавате с "Енеида". С това усещане се предава настоящият превод и е ненужно тук да се отказваме от безплодни грижи за вярност или свобода.
