В нарушението на есеистиката попадам почти четиридесет години с малки прекъсвания в "Вима". Защо? Признавам следователно: а) страстта да се излагам на многообразие - не би трябвало да са много щастливи офталмолозите на лявото око, и б) чувството за участие в обществените дела (даже и от прозореца), за да не ме погълне червейчето на угризенията за "частността".

Но защо настоящата (пренаредена все пак) повторна публикация? Отговор: Струваше ми се, че борбената песимизъм на голяма част от моята есеистика през последните тридесет години, (която не съвпадаше с всеобщия сладникав популизъм на този период), понякога указваше и на очевидния ни национален упадък.

От тази гледна точка, помислих, че повторната публикация може да допринесе по някакъв начин за остроалтернативния проблем на деня: придобиването (макар и със закъснение) на липсващата ни самоосъзнатост. Събрах тук само есетата от последните 15 години. С едно само изключение: Моята преди 20 години забележка за ужасното публично дългово положение, което и предлагам в началото...