В тази книга се разглеждат концепции, които, въпреки научното си съдържание, все повече проникват в гражданското общество и публичния дискурс, тъй като се отнасят до начина, по който хората артикулират връзката си с историческото минало и историческата памет, особено травматичната. Въпреки това, основната им употреба се отнася до институционалното историческо обучение на всички нива на образователната система, но също и неформалното обучение, което се отнася до всички източници на производство на исторически смисъл (семейство, социална среда, музей, интернет, кино и др.). Тези концепции имат своето рождение в интердисциплинарно поле, формирано на пресечните точки на епистемологията на историята, дидактиката на историята, публичната история, изследванията на паметта и историческата травма. Въпреки това, това не означава, особено когато става въпрос за училищната среда, че те не формират плътна мрежа от връзки с когнитивната психология, педагогическата теория, социологията на образованието и критичните интеркултурни подходи.

Книгата е насочена не само към активния педагог, който преподава история, тъй като му предоставя средства за модернизиране и реорганизиране на знанията, концептуалния арсенал и преподавателските практики, но и към всички професионалисти, ангажирани в областта на културата, особено тези, които се занимават с производството и разпространението на исторически послания в областта на публичната история (музеолози и музейни педагози, дизайнери на образователни програми и създатели на дигитални продукти за историческа култура, специализирани филмови творци и много други). Тя също така се отнася до студентите от Историческите факултети и Педагогическите училища, бъдещите педагози, защото това, което е включено в нейните страници, допринася за формирането и защитата на професионален образ, който не ги вижда в конвенционалната позиция на предавателен ремък, а в тази на критичен интелектуалец, който организира, трансформира и индивидуализира учебния процес с отговорност.