"В средата на Либийско море с неговите винаги пенливи води, диво, яростно, бездънно. Сто седемдесет и пет мили далеч от Пирея. Близо, много близо до бреговете на Африка. Ще си помислиш, че скоро Александрия ще се появи пред теб, там на извивката на мъгливия хоризонт. Няколко часа далеч от нея. Сто четиридесет до четиридесет и пет мили. Няколко къщи. Изглеждат като колиби. Хора и животни спят заедно. Бедни островитяни, непривикнали и неопитни, предадени на различни форми на експлоатация. Малко растителност, няколко десетки жители. Отсреща, на север, грубата Сфакия, Крит, и после нищо. Очите ти се уморяват да се простират над необятното море.
Там, Гавдос! Другите острови на изгнание идват на ум. Тези, за които съм чувал, и тези, които съм виждал, вкусил съм тяхната горчивина сам. Нека вземем основните. Анафи, Фолегандрос, Ай Стратис, Сикинос, Нио, Сифнос, Аморгос. Мога да кажа без колебание, дори и в въображението не могат да се сравнят по ужас с този мишен остров.
Тук, образ на ужас. Дивата гибел, смъртта на Карантемирис. Как умря? Ние самите не го разбрахме напълно, не го повярвахме, беше толкова силен. Най-силният от всички. Фермер от Агиасос на Митилини. И все пак. Там долу отиваш силен, скала в тяло като Карантемирис и си тръгваш сломен, прегърбен от блатата. Няма изход там долу. Другаде да, там долу не."