С макроисторически термини, ние сме само един век след значителните преустройства в Северна Африка и по-широкия Близък изток, които отбелязаха окончателната фаза на окончателния колапс на Османската империя. Въпреки това, залозите остават същите, значението на съответната географска зона е станало още по-голямо и Турция е интегрирала в системата за вземане на решения неоосманския мандат за придобиване на хегемония над съответния географски комплекс.
Следователно, неоосманската насока на турската геостратегия е неразривно свързана с либийската криза, докато самото разпределение на силата в комплекса е допринесло за пренастройването на турските геостратегически оценки и съответните цели. Тази неоосманска насока е утвърдена чрез дълъг процес на взаимовръзки на културно и социално ниво в Турция, които подкрепят, означават и легитимират геостратегическите решения на международно ниво.
В подобен контекст, неоосманските програми се трансформират от риторични и идеологически разкази в реализуема геостратегия спрямо стратегически минимизираната Сирия, стратегически изтощения Ирак, светогледно обездвижената Албания и Босна, бюрократично зависимата България, Тунис под стабилното присъствие на Мюсюлманските братя, обективно слабата Кипър и икономически отслабената Гърция.
Същото бе опитано и в случая с Египет под управлението на Мохамед Мурси до промените през 2013 г. Ясно е, че горепосоченото представлява продуктите на турските оценки, които достигат границите на благородни желания точно поради неоосманския фон на разсъждения и приоритети. Без съмнение, вътрешната фрагментация на Либия представлява още един исторически епизод на практически приложения на неоосманските цели под призмата на установеното интра-системно преразпределение на силата, възприемано от Турция като "прозорец на възможности".
