Първата книга за Елитис ... има поне една книга, която наистина засяга Елитис. Текстовете на тази книга, написана от Илиас Петровулос, не са есета, а любовни писма. Следователно е нежно и малко екстатично обръщане на критиката в един вихър на странна упойка.

Истинска страст е нахлула в анализа, карайки го да забрави принципите, законите, задълженията си, и го води в сферата на литературата ... И ако има нещо, което я прави актуална, то не е фактът, че Елитис е награден с Нобел, а че един любовен писател по парадоксален начин се завръща от едно забравено минало: свикнали сме да виждаме Петровулос като един своеобразен изследовател на т.нар. "субкултура", тоест като човек, посветен на всякакви скандални търсения, които не могат да се извършват освен в полусянката на маргиналността.

ЕЛИTИС МОРАЛИС ЦАРОУХИС показва доста уместно как човекът, който не е преставал да шокира цензурата в продължение на много години, не е само "непристойен", а и поетичен ... Петровулос е наистина поет и от тази гледна точка би било много по-добре критиците да се занимават с него, отколкото лакомите механизми на правосъдието ...

Точно тъй както не пише критика, а "поезия" или "любовни писма", Петровулос в крайна сметка е най-модерният от критиците, защото успява да говори за чувствителността, но, напълно обратно, един чувствителен човек, който говори за етиката на произведението ...

Текстът често завършва в един вид умора, в нежно избухване, разделено между горчивината и оптимизма ... Границите на литературата се разширяват тук с възхитителен начин, а критикът става най-чувствителният от хората: един влюбен ... Любовната кореспонденция е забравено изкуство, което едно време се смяташе за равностойно на литературата. Петровулос е последният кореспондент, тоест онзи митичен писател, който е успял да съчетае "кореспонденцията" не вече с риториката (тоест с изкуството на убеждаването), както предшествениците му, а с две сложни живи търсения: поезия и критика.