Отворих балконската врата и излязох навън. Откакто познавам Ана, предпочитам да седя на верандата. Клаксоните, виковете и шумът вече звучат като музика в ушите ми. А кварталът на баба е най-любимото ми място. Есента дойде. Цикадите вече ги няма. Дърветата на тротоара жадуваха цялото лято за вода. Дядото на Ана ги поливаше. Сега облаците са поели ролята на градинаря. Те поливат и охлаждат малкото ни дървета. Без Ана нямаше да забележа колко красива е нашият град. Колко красив е светът!
Седнах на платненото кресло и чаках да се отвори балконската врата отсреща. Ана щеше да пристигне скоро в къщата на дядо си. Сега, когато училищата започнаха, искам уикендите си да прекарвам при баба. Ако Ана е при дядо си, разбира се. Не носех яке и за да се стопля започнах да играя няколко удара с приятеля си – стената. Глави, трикове и преструвки. Правех доста шум, но баба не излезе да ме скара. Играех и играех. Ана обаче не се появяваше. Погледнах към нейния балкон и въздъхнах. „Но къде е?“ Играех сам, но този път се чувствах странно сам.