През 1993 и 1995 г. Ели Папа предаде два от своите текстове на Историческите архиви на Музея Бенаки, като постави условие те да бъдат публикувани само след нейната смърт. Първият текст беше 52-страничен машинописен документ, озаглавен "Случаят Плумпидис", а вторият беше сборник от текстове (общо 108 страници), състоящ се от: предговор, озаглавен "Няколко думи", автобиографичен текст, серия от нейни статии в вестниците "Авги" и "Неа", озаглавени "Приложение", текст, озаглавен "Писма до моя син", и ръкописно писмо от Никос Плумпидис до нея, датирано 4. V. 52.

Фондацията, в отговор на желанието на дарителя, започна подготовката на публикацията след нейната смърт през октомври 2009 г., и днес представя на гръцката четяща публика цялото това свидетелство, непроменено и без интервенции.

"Всеки, който се интересува от четенето на този текст, не трябва да вярва, че ще намери автобиография. Без съмнение, това, което пиша, ме засяга, моя живот и моите преживявания, но строго се ограничавам (доколкото можах и доколкото успях) до категория преживявания: тези, които засягат моята позиция в ККЕ и приключенията на нашата взаимна връзка.

[...] Фокусирах се върху тези преживявания и се опитах да ги предам в моя текст, който предавам на Архива на Музея Бенаки с надеждата, че може да бъде от полза. Промяната в оперативните методи, вземането на решения и изпълнението, и уважението към борците сега са основни нужди за Левицата в нашата страна, особено след тежките преживявания от краха на "реалния социализъм". Въпросът е дали тези нужди — или исторически необходимости — са станали общо съзнание във всички партии на Левицата, особено в комунистическото движение.

Това е и причината, която ме мотивира да предам своите собствени свидетелства (да не говорим за страданията) за това, което (със сигурност не всичко) видях, знаех и претърпях в движението, на което посветихме живота си — без награди и "обезщетения".

Ели Папа, Атина, 27.12.1995