Края на 80-те години, все още студент, се озовах в "Стратос" на Филеленон. След полунощ, Дионусий излезе на сцената с уверена стъпка и величествен вид, без евтини впечатления, фигури и трикове.

Просто по-рано оркестърът изсвири едно инструментално потпури от успехите му. От "Палиятзис" до "Салоникиос", от "Играеш" до "Аз, чужденият", от "Защо, Боже мой, животът" до "Да имах куража". И все пак Стратос с погледа си, блясъка, благородството и престижа си успяваше да магнитизира погледите и да украде шоуто преди дори да е започнал да пее.

Уважение, но и близост излъчваха стойката, ходенето, сдържаната усмивка, начинът, по който държеше микрофона и се обръщаше към музикантите. Още щом го видеше, разбираше, че сцената и заведението бяха нещо като негов дом и той, като домакин, трябваше да посреща, но и да се грижи за гостите си.

Лесно се забелязваше, че Стратос се наслаждаваше на статута си, приемането, което имаше сред хората, уважението, възхищението и респекта, които му оказваха.