„Нещо друго?“ попита усмихнатата червенокоса бариста. „Искаш ли може би нещо за ядене?“

Киърън огледа внимателно рафтовете на витрината-хладилник. „Ем… какво би ми препоръчала?“

„Лимоновото кексче без глутен е много вкусно“. Което означаваше, че не се продава достатъчно и искат да го промотират, помисли цинично Киърън.

„Само кафе, моля“ ѝ каза. Подаде на момичето петолевка и му се стори неприятно, че получи толкова малко ресто. После отиде до края на плота, където магически щеше да се появи кафето с името му – написано грешно. Няма значение, стига да го произнасяха правилно, останалото не го интересуваше.

Огледа се наоколо. Кафенето беше ново, на една странична улица близо до търговския център, където обикновено ходеше. В това кафене го беше довела Бекс преди около две седмици, след като се върнаха от Америка. По тази улица се криеха по-необичайни магазини – такива, които продаваха черни или лилави дамски дрехи с много дантела или бродерии, или мъжки, които изглеждаха прекалено тесни и вероятно трябваше да имаш хипстърска брада само за да ги пробваш. Ах, също имаше магазин за комикси и един за електронни игри. Там работеше познат на Киърън от училище и когато началникът не гледаше, му правеше служебна отстъпка.

„Киърън?“

„Да?“ каза и погледна назад.

Беше Бет. „Кафето ти е готово.“ „Благодаря.“ Той беше оставил нещата си – чантата с лаптопа и учебниците – на малка маса за двама само, за да запази мястото.

Погледна книгите, усещайки вълна от отчаяние да го залива. Новата учебна година беше започнала точно след като се върна от Америка, но нещата не вървяха добре. В рамките на три дни започнаха освиркванията: „емо!“, „скрима!“, „позор“, както и коментари от типа „Защо не отидеш да се подстрижеш нормално, бе?“ Всъщност някой беше боядисал тайно училищния му шкаф в черно, което обикновено би му харесало, само че боята беше потекла и беше изцапала долните шкафчета и пода, така че му отне цял час да убеди директора, че не е той направил това.